Алфред дьо Мюсе
Звезда
Звезда вечерна бледа, ти скитница далечна,
открила светло чело под сумрака вечерен,
от своя златен замък, посред безмълвност вечна,
що гледаш там далеч в простора черен?
Утихват ветровете и бурята отмина.
От своите тръпни листи лесът роса разля;
и нощна пеперуда със бляскави крила
през ароматните поля премина;
— Що дириш над земята в сън заспала?
Но ето — свеждаш чело зад стръмни висоти;
С усмивка ти отлиташ, тъй меланхолно бяла,
и твоя тръпен поглед помръкнал е почти.
Звезда застанала над хълмове зелени,
печална сребърна сълза връх плаща на нощта,
огряла пред овчаря в ливадите стъмени,
покорно следван от нестройните стада, —
звезда, къде отиваш през тази нощ безбрежна?
Прибежище ли дириш ти всред тръстта крайбрежна?
Или пък бързаш, пряко покой и тишина,
да паднеш като бисер под морската вълна?
Звезда! ах, ако трябва ти да умреш — коси си
златисти разпиляла над тъмните води.
Преди да ни оставиш, за сетен миг — о, спри се:
Звезда на Любовта, недей залязва ти!
Превод от френски: Гео Милев