Ана дьо Ноай
Ева
В лазур и лека сянка потъва вечерта,
над белий друм, далече, раздиплени безшумно;
и хиляди прозорци, виж, светват над града:
бъди без гордост, Ева, без страх и без разумност.
Пламтеше жарко слънце в прозореца цял ден,
сърцето ти бе тежко, ръцете ти — без сила…
Но в тоя час, от нега и трепет освежен,
луната с блага сянка любовний блян закриля.
Ела в прохладата на шумно-листний лес,
о, плачущи безумно и знойна от желание:
Природата духа ти, жадуваш и злочест,
във своите дълбоки прегръдки ще обхване.
Виж: въздухът е пълен с роса и аромат,
за да смири блажената и тежка немощ,
вечерни пеперуди след своя танц крилат
облъхват те тъй нежно и мъката отнемат.
О, виж: природата, величествена, вечна,
не стряскана от нашата надменност, жалби, зло,
трепти и се разтваря в нощта като крило
пред тия, що се дирят по пътища далечни.
Дали сме ний доволни от всеки неин плод —
лоза и ябълка, — не иска тя да знае;
тя тръпне и се смее, когато с влюбен ход
човешкий род в недрата й сенчести блуждае.
О, Ева, сокове, мед, сладост и смоли
преливат в тази вечер опиващи сърце ти;
послушай, дивен порив у тебе ромоли —
в тоз час блажено се прегръщат цвете с цвете.
Възпламват в небесата безчислени звезди,
зашумените клони потрепват с нежен ромон
и към луната вдигат се морските води,
проплаква нейде птица неволен стон бездомен.
Влез, Ева, беззаветно в кръга на летний чар,
облей сърцето си в струите на съдбата,
срещни без трепет сладката борба, — нектар
разнася вред пчелата на страстната наслада.
Виж, целий свят те гледа и чака с жаден зов,
— дъх сладостен в таз вечер те разтопява цяла,
като земята е дълбоко твойто тяло,
сърцето ти се впуща и стене: О, любов…
Превод от френски: Гео Милев