Аугуст фон Платен
Тристан
Който с поглед види красотата,
той, на смърт обречен, бавно крее,
безполезен тук е на земята,
ала пред смъртта все пак бледнее,
който с поглед види красотата!
И любовна скръб безкрай гнети го:
че глупецът с вяра устремен е,
но — уви, в страстта цел не постига,
той от красотата уцелен е,
а любовна скръб безкрай гнети го.
Ах, той като извор би пресъхнал,
смърт би пил с мириса на цветята,
и отрова с всеки дъх би вдъхвал:
който с поглед види красотата,
ах, той като извор би пресъхнал!
* * *
Потегли ме нещо в нощта —
аз тръгнах навън без посока.
Вървях през града, потопен в пустота,
край тихи къщя
и в нощта, и в нощта
минах градската порта висока.
Клокочеше буен поток в пропастта.
Опрях се на моста посърнал,
и гледах водата с болка в гръдта:
отлиташе тя
във нощта, във нощта,
без да може назад да се върне.
Играеше златен рояк над света:
ту гасне, ту мигом припламне.
Цъфтяха звездите на таз висота
подобно цветя
във нощта, във нощта,
нейде там в долините измамни;
Нагоре очите си вдигнах в нощта
и после погледнах надоле;
сърце, как живя толкоз дни в самота!
Смири си скръбта
във нощта, във нощта,
забрави всички свои неволи!
Превод от немски: Гео Милев