Есен
Превод: Иван Хаджихристов
Сред гробище старо, пустинно, де всички погребах надежди,
там де ги погребваха нявга и брат ми и моят баща,
аз стоях под луната, далече разсребриха се бели одежди, –
ах, излезли из гроба надежди за последно прости със света.
Сред гробище старо, пустинно – тъй гъсти, високи и бели
се люшкаха мълком тревите – сърцето трептеше в ответ.
О, надежди, надежди, надежди, нима сте навеки умрели?
Нима вий ми пращате своя задгробен, прощален привет?
Сред гробище старо, пустинно – безгласен ответ чу сърце ми:
– Ти сам ни погреба дълбоко, ти сам ни навеки зари.
Ний те любихме радостно, с тебе ний летяхме в безгрижното време,
но с хладно сърце ти отмина златоструйните наши зори.
Сред гробище старо, пустинно, във тихата вечер есенна,
при нас ти се връщаш тъй късно, в мрак пътя, из който вървим;
погледни – как минутите спират, погледни: всичко тук – мигновено.
От ръката на Времето – капки; и как срещата да продължим?
Сред гробище старо, пустинно – в съзнание пълно със горест,
под мъртва луна бях в саван аз – сияне от мъртви лъчи,
всеки миг се превърна в столетие, и треви се стремяха нагоре.
Отчаяние бледно низпадна с безжизнени хладни очи.