Двамата
Тя чаша носеше в ръка.
До устни чашата допряла,
ни капка тя не бе проляла —
и леко стъпваше така.
Жребеца яхнал, той без страх
напред препускаше уверен —
и конят пръхна, разтреперен,
и спря пред неговия мах.
Но щом посегна той да вземе
от нея чашата — без време
как стихна техний волен смях!
Почнаха двама да треперят,
ръка ръката не намери
и плисна виното пред тях.
ПЪТНИШКА ПЕСЕН
Лудо се водата плиска,
спуща се скалата стръмна,
и прилитат вече ниско
стръвни птици – мрежа тъмна.
Но под нас страна лежи
с езера предвечни, сини,
с росни, сочни плодове.
Извор мраморен свежи
цвят цветилите градини –
и ветрецът лек зове.
БАЛАДА НА ВЪНШНИЯ ЖИВОТ
С очи, които питат и не знаят,
децата раснат, раснат и погиват,
и всеки броди своя път безкраен.
И в сладък плод превръща се горчивий,
и нощем като мъртва птица пада,
и наземи лежи, и там изгнива.
И вихърът все вие без пощада,
и ние все мълвим безцелни думи,
и гаснем сред умора и наслада.
И пътищата бягат, сред безумие
ръце протягат към факли, тополи –
и страх навяват тия тайни думи…
Защо са те тъй много? И защо ли
са толкова различни? Що сменява
плачът със смях, и радостта с неволи?
Кому това е нужно, щом остава
завинаги духът самин тук долу
и сам блуждай пред вечната забрава?
Кому е нужна тая жад безкрайна?
И все пак „Вечер”, който в мрак изрича,
изрича реч, отдето скръбна тайна –
като от кухи пити мед – изтича.
ВИДЕНИЕ
Сред сребърна и сива пара беше
потънала долината на здрача,
като че ли кръз облаци луната
изтичаше. Ала не беше нощ.
Сред сребърната сива пара в здрача
се сливаха здрачените ми мисли,
и тихо се потапях аз в морето
– прозрачно и раздвижено – живота
оставаше далеко там от мене.
И колко дивни цветове цъфтяха
със чашки тъмнопламенни! – И храсти –
проникваше и таеше сред тях,
в потоци знойни, жълта светлина –
червено-жълта, сякаш от топази.
И всичко бе потънало в дълбока
вълна от скръбна музика. Аз знаех –
макар да не долавях ясно, знаех:
туй бе смъртта. Станала музика –
могъщо въжделение – и сладка,
и тъмнопламенна, сродена
с най-тъмната печал.
Но странно!
В душата ми безименна тъга
ридаеше беззвучно по живота –
тя плачеше, тъй както плаче някой,
когато с тежкий кораб отминава,
сред тъмносинята вода, градът –
рождений град – със жълти, исполински
платна, извърнати към вечерта.
Пред себе улиците вижда той
и шепота на кладенците чува,
долавя на люляката дъхът,
сам себе вижда: край брега стои
дете с очи измъчени, детински,
които искат да заплачат, вижда
прозореца отворен – светлина,
игрива светлина във свойта стая.
Но корабът огромен отминава –
по тъмносинята вода, понесен
от жълтите причудливи платна.
ДА СЕ ПЕЯТ СРЕД ЗЕЛЕНИНА
І.
Ти не чу ли нежен звън
да те милва в нощний час?
Беше тежка нощ – без сън,
но на твърдий камък вън
сам лежах и свирех аз.
Що можах, казах смирен:
„Мила, мой светлик и мрак!”
Изток пламна озарен
и към къщи тежък ден
мълком ме прогони пак.
ІІ.
Виснеха отвред тъми,
бяхме ние сам-сами,
безутешни, разделени!
Ала всичко се мени:
тих ветрецът ромони,
целий свят сега пред мене,
сякаш от стъкло, звъни.
Грейнали звездите плават,
нашите лица огряват,
знаят, знаят те:
все по-пламенен ще става
техний блясък – и в забрава
нашите сърца долавят
как блаженството расте.
ІІІ.
„Не те задържам – каза тя –
ти в нищо се не кле пред мене.
Мъжът – на воля да живей,
че не за верност той роден е.
Върви по своя път самин,
из чуждите земи пътувай
и срещай хубави жени,
и тях люби, и тях целувай.
И ако моята уста
от всичките вина червени,
по-сладка ти е на света,
тогава се върни при мене!”
Предпролет
Пролетний вятър в нощта
бяга по голите клони,
с неговий зов се отронят
странни неща.
Той се е кротко люлял
татък, де сълзи се ляха,
чакал е нейде на стряха
в мрака — коси разпилял.
Доземи — друмник ранил —
цъфнали вейки е свеждал,
кудил е тъмни премежди,
морни чела е свежил.
Той е докосвал едвам
устни усмихнати, нежни,
сред равнините безбрежни
бродил е волен и сам.
В румений здрач на денят
с тихата флейта е плакал,
още зора недочакал,
литнал е в мрака без път.
Литнал е мълком в нощта
през незаспалата стая
и в тишината с нехаен
поклон е духнал свещта.
Пролетний вятър в нощта
бяга по голите клони,
с неговий зов се отронят
странни неща.
В своя неспирен полет,
кръз оголелите клони
вихром понесен, той гони
бледите сенки отвред.
Гони сред бледи тъми —
палав, безгрижен и весел —
излъха, що е донесъл
снощи от чужди земи.
Превод от немски: Николай Лилиев