Джон Кийтс
La belle dame sans merci
О, що ти липсва, бледен рицар,
де скръбно твоят взор се рей?
Повяхнаха треви и птица
в леса не пей.
О, що ти липсва, бледен рицар,
така самин, от скръб терзан?
Настана есен, всеки плод е
в полето сбран.
Бял крин, в роса от страх и треска,
върху челото ти цъфти,
А на страните — бледна роза
без цвят почти.
Далеч една девойка срещнах,
тъй хубава — и само чар,
с коси вълнисти, с лека стъпка,
очите жар.
Венец от рози аз й сплетох,
в сърцето си сградих й трон;
тя гледаше ме тъй любовно,
и с нежен стон.
При себе си на коня взех я,
и вече глух бях, за света;
вървях така — вълшебни песни
ми пейше тя.
Тя сладки корени ми даде,
див мед и манна; с нежен глас
на странен говор тя ми рече: —
теб любя аз!
Тя в свойта пещера ме введе,
и там безумно зарида —
и там безумно аз целувах
очи, уста.
Там с тихи песни тя приспа ме.
И сън видях — ах, сън проклет!
И тоз последен сън сънувам
аз навред.
Царе, князе и воини бледни
там видях — страх, лица, омрази;
те викаха ми: в плен си ти у
la belle dame sans merci.
Там видях ледни устни в мрака,
очи раззинати без звук —
и аз събудих се — ето
днес сам съм тук.
Затуй сега блуждая бледен,
и в болка погледа тъмней;
увяхнаха треви и птица
в леса не пей.
Превод от английски: Гео Милев