Тримата
(След боя)
Ездачи трима в равний път,
как бавно, бавно те вървят!
Избликналата кръв от тях
облива конските гърди
и заличава пот и прах
по техните седла, юзди.
Конете движат се едвам.
Застива буйна кръв и плам.
Сближени воините бдят.
Едни о други се крепят.
Печално вглеждат се в очи.
Поредом техний глас звучи:
– Дома за мен мома цъфти,
затуй ме ранна смърт гнети!
– Аз имам дом, дворец и лес,
смъртта ме чака тука днес!
– Аз нямам нищо на света,
ала и мен тежи смъртта.
А дебном, след победний ход
на властна смърт – в небесний свод,
картали три поделят с глас:
– Изяж тоз ти, тоз ти – тоз аз!
Из „Песни на тръстиката“
Тъне слънце в далнините
и замира морний ден.
Кротко свеждат се върбите
над кристалний вир студен.
Любовта си в младините
насълзен напущам аз,
тъжно шепнат тук върбите
и трепти развений саз,
на скръбта ми в тишините
ти, далечна, бдиш всегда,
както тука през върбите
бди вечерница — звезда.
* * *
Тъмно. Облаците скитат.
Дъжд неспирен зареди,
и бездомни вихри питат:
— Вир, де твоите звезди?
На отблясъци стъмени
дирят притаени зов.
Няма да изгрей над мене
нивга твоята любов.
* * *
Сетен слънчев зрак,
бродят вредом тми,
а как болно пак,
близкий лес шуми!
Мълнии блестят
лудо всеки миг —
техний тленен лик
тръпне в моя път.
Волний вихър вей
в тъжни небеса —
виждам как пилей
твоята коса.
Щом над глъхнали падини
вечер нежна прилети,
сред пустинните градини
в моя дух живееш ти.
А когато се здрачава
низ потайний горски кът
и пръстта с печал запява —
моите сълзи текат.
Сякаш аз ловя унесен
всеки звук на твоя глас —
и замира твойта песен
там зад разлюлений саз.
* * *
Кротък месец отразен е
от затихнали води
и до тръстики зелени
бели рози той реди.
Горе там елен се вглежда,
в полумрака на нощта,
птица прелетя — и свежда
вейки сребърни тръстта.
Аз вървя, навел главата.
А в сърдечни глъбини,
чист като молитва свята,
твоят спомен ми звъни.
Превод от немски: Николай Лилиев