Стефан Маларме
Видение
Луната беше тъжна. Блудящи серафими,
през сълзи, с лък в ръката, в покоя на незрими,
цветя изтръгват, ронят из морни виолини
въздишки бели над цветя лазурносини.
— Деня на твойта първа целувка благославям,
мечтите ми — в тях скрити мъчения долавям —
опиваха се мъдро с парфюма на печали,
които биха щедро, завинаги отдали
беритбата от Блян на жадното сърце.
И аз блуждаех, бавно, с отпуснати ръце,
през улицата пуста, когато в миг пред мене,
със слънце във косите — предвечерно видение —
съзрях те аз — и мислех, че виждам мойта фея,
която отминава над сънищата златни
на моето детинство, с усмивка, и пилея
сняг от букети бели — звездици ароматни.
Стефан Маларме
Въздишка
Душа ми, сестро тиха, към твойто чело, дето
бленува бледна есен с повехнали цветя,
и към небето модро, на твоя взор небето,
възлита, както в парка от скръбна самота
въздиша към Лазура струята сребробяла!
— Лазурът октомврийски, тъй нежен, блед и чист,
безкрайната му жалба в басейните замряла,
тъй морно! в тези мъртви води, де бледен лист
в агония повяхла прорязва в миг бразда
на слънцето протяжно след златната следа.