Ависага
I
Лежеше тя. И детската ръка
о вехнещия беше прикрепена,
и сладки, дълги часове така
пред старостта му бдеше натъжена.
Понявга само лик към него тя
извръщаше, когато шум довее;
и всичко пламенно, що бе нощта,
прииждаше, тълпеше се край нея.
Трепереха звездите с нея. Мрак
проникваше и лек, и ароматен.
Завесата се движеше и знак
й тихо сякаш правеше в тъмата.
Но стареца обвила като брат,
нощта на всички нощи непознала,
тя девствено сред царствения хлад
като душа лежеше, скръбно бяла.
II
Седеше царят, спомняше си пак
усилия, наслади неизпити
и кучката си… После падна мрак,
над него Ависага с поглед благ
се сведе. Сякаш изоставен бряг
животът му лежеше под лъчите
на двете й съзвездия — гърдите.
И ето: като всички познавачи
прозърна той през своите клепачи,
че го докосват сестрински уста;
зелено клонче чувството й беше —
не го преви към почвата му тя.
Потръпна като куче пред смъртта,
в кръвта си диреше се и слухтеше.
1905–1906
Жертва
Как цъфти плътта ми по-уханна,
ти откак край мене се вести;
виж, вървя по-стройна, по-желана,
а ти чакаш само: кой си ти?
Виж, отрони лист по лист, угасна
миналото, скри се без следа.
Само твоята усмивка ясна
бди сама над мен като звезда.
Всичко, що сред моя сън догаря
и без име свети като блян,
искам аз да сложа на олтаря,
от косата ти без шум запален
и с гръдта ти леко увенчан.
1905–1906
Поетът
Ти отлиташ, час, без шум в простора —
ето ме, от тебе съм ранен!
Сам, какво бих могъл аз да сторя?
Сам със свойта нощ? Със своя ден?
Нямам аз любима, нито праг,
дето да отдъхна, да забравя.
Всичко, що докосвам — озарява,
но в душата ми остава прах.
1905–1906
Ангелите
Те всички имат устни морни
и с грейнали души, над тях
понявга в сън цъфтят покорни
невям желания за грях.
Ни скръб, ни радости познали,
в градините на бога вън,
мълчат те, сякаш интервали
сред неговия звучен сън.
Щом само си прострат крилата,
те вихър будят сред нощта;
като че бог със свойта свята
ваятелска ръка прелиства
светата книга на Света.
1899
Есенен ден
Господи, време е. Спусни криле
над слънчевия лик и ветровете
да литнат из просторното поле.
За плодовете сетни повели
по-южни още дни, та да узреят
и сладък сок във тежък грозд да влеят
на лятото последните стрели.
Бездомният дом няма да сгради,
самотният сам своят път ще мине,
ще броди из пустинните градини,
писма ще пише дълги и ще бди,
когато вън листата бавно гинат.
1902
Превод от немски: Николай Лилиев