Морис Метерлинк
Горещ цветарник
О, цветарник сред горите!
И вашите врати завинаги заключени!
И всичко онова, което е под ваште сводове!
И под душата ми чрез ваште аналогии!
Мечтите на гладуваща принцеса,
томлението на моряк в пустиня,
и медни звуци под прозорците на тежко болни.
Идете при най-хладните стени!
Би казал ти — жена, изчезнала през жътвен ден;
вън в двора на приюта има пощальони;
минава, там далеч, един ловец — днес надзирател в болница.
Разглеждайте под лунните лъчи!
О, нищо не е там на свойто място!
Би казал — една луда в съдилище,
един горд боен кораб със разперени платна върху канала.
И нощни птици върху лилии,
и погребален звън по пладне
(Там нейде под камбаните!)
приют за болни посред равнините,
и миризма на етер в слънчев ден.
О, Боже! Боже мой! кога ще видим в нашия цветарник
и дъжд, и сняг, и вятър!
Морис Метерлинк
Листата на сърцето
Камбаната от син кристал —
под нея мойте меланхолии;
застава тиха, сред безволие,
безсилна, моята печал:
на тайни символи растения,
и морни лотуси на страст,
студен мъх и треви без власт,
цветя на моите копнения.
И само, бледна, посред тях,
една смирена строга лилия
издига своето безсилие —
върху листа от скръб и страх.
И в свойте трепетни сияния,
като луна, и без печал,
докосва синия кристал
с молитва бяла, без желания.
Морис Метерлинк
Притома
Небрежните пауни бели — навън безшумно отлетели,
навън безшумно отлетели, без сън, в просъница печална;
аз виждам днешните пауни, небрежните пауни бели —
през моя сън навън, безсънни, в нощта бездънна отлетели;
и спрели в тъмните лагуни, пауни бели и печални —
лагуните без сън и слънце под техните крила страдални —
аз чувам белите пауни на моята притома, спрели
в лагуни тъмни: — времената без слънце чакат те страдални.
Морис Метерлинк
Нощна молитва
Молитвите ми вече спят
под изнемогнали видения
и слушам — страстните копнения,
враждебни сластите кипят.
Аз виждам блудните ласкания
на плът в отровни равнини,
горчиви лунни светлини
в скръбта на вечерни мечтания.
Аз слушам — слизат в моите зеници
желания с простор зелен —
сам, в жажда без звезди горен,
под небеса на мрака пленници!
Аз слушам — бликат в мисълта
пак мойте черни, злобни нежности;
под затъмнените безбрежности
аз виждам призрачни блата!
И гина в твойте огорчения!
Смили се, Господи, смили —
пред болния ти отбули
тревата в лунни отражения!
О, Господи, спаси ме и —
ти покоси тез злобни плевели!
Луна в надеждата ми трепва ли —
тя е зелена от змии!
И в моя взор разтварят раните
си сънища със зли петна.
А в безграничната луна: —
шумът лазурен на фонтаните!
Морис Метерлинк
Зимни желания
Оплаквам устните страдални,
целувка, бледни, не познали,
желанията в скръб заспали
подир беритбите печални.
Все този дъжд пред небесата!
Все този сняг по бреговете!
А пред прага на бляновете
ми вълци, легнали в тревата,
в душа ми смръкнала съзират,
с очи през миналото впити,
кръвта на агнета, които
отдавна връх леда умират.
И само месецът облива
с лъчите свои меланхолни
желанията мои, болни
от глад, сред есента мъглива.
Морис Метерлинк
Амин
Настана час — благослови най-сетне
в тоз час погасналия сън поробен,
и чакам аз ръцете му заветни
да дойдат с бели рози в мрака гробен.
Аз чакам свежия му дъх най-сетне
над мойта кръв, далеч от зли измами;
пасхален агнец сред блата безследни
и рана сред води горещи, неми.
Аз чакам тъмни нощи без просвета,
аз чакам слабости неизлечими,
и над ръце ми сянката му бледа,
ликът му под води неотразими.
Аз чакам твойте нощи, за да може
лице желанието да измие;
и мойте морни сънища, о, Боже, —
дворец от лед смъртта им да укрие.
Морис Метерлинк
Песни
I.
Тя в пещерата я затвори
И сложи знак над входа горе;
забрави девата небето —
и ключът падна във морето.
Тя чакаше да дойде лято:
години седем стават вече;
всяка година там премина
случаен пътник от далече.
Тя чакаше да дойде зима:
в надежда нейните коси
си спомнят миналите дни.
Те я намериха най-сетне,
през камъните се провряха
и пещерата й огряха.
Надвечер пътник там мина:
Той гледа — чудна светлина;
ала да приближи не смея.
Той мисли: туй е странен знак.
Той мисли: златен избор в таз
Той мисли: ангелски хора.
Възви — и отмина си пак…
II.
Той кога излезе
(Чух вратата аз)
той кога излезе,
тя усмихна се тогаз…
Но кога пак влезе
(Чух лампата аз),
но кога пак влезе,
друга беше там тогаз,
И видях смъртта
(Чух му аз душата),
и видях смъртта, —
още чакаше го тя…
III.
Носят вест мнозина
(Боя се, о, дете)
Носят вест мнозина —
той си веч заминал…
Мойта свещ горяща
(Боя се, о, дете),
мойта свещ горяща
поглед глух ми праща.
На първата врата
(Боя се, о, дете),
на първата врата
пламъкът потръпна…
На втората врата
(Боя се, о, дете),
на втората врата
пламъкът прошъпна.
На третата врата
(Боя се, о, дете),
на третата врата
пламъкът издъхна…
IV.
Но ако се върне пак
Що да кажа аз?
— Ще му кажеш, че го чаках
чак до смъртний час…
Но ако ме пита пак,
без да ме познай?
— Утеши го, сестро, може
би, че той страдай…
Ако пита де сте вий,
що да кажа аз?
— Мълком моя златен пръстен
му подай тогаз…
Ако пита що е таз
глуха пустота?
— Покажи му мъртвий пламък
и откритата врата…
Но ако ме пита той
за последний час?
— Ти кажи: за да не плаче,
се усмихнах аз…
V.
Момите с вързани очи
(Махнете златните превръзки),
момите с вързани очи
дирят своите съдби…
Отвориха те по обяд
(Пазете златните превръзки),
отвориха те по обяд
в полята светлия палат…
Здрависаха живота те
(Вземете златните превръзки),
здрависаха живота те,
и веч ги никой не видя…
VI.
(Песента на Мелизанда)
Трите слепите сестри
(Чакате ли още?)
Трите слепите сестри
с златните лампи нощем —
се на кулата качиха
(Те и вий, и ний),
се на кулата качиха,
седем дни се там молиха.
Ах! рече първата тогаз
(Чакате ли още?),
ах! рече първата тогаз,
чувам наште лампи аз…
Ах! рече втората тогаз
(Те и вий, и ний),
ах! рече втората тогаз,
царят качва се при нас.
Не, най-праведната рече
(Чакате ли още?),
не, най-праведната рече,
те не светят вече…
VII.
Седемте моми от Орламонд.
Щом си феята отиде,
седемте моми от Орламонд
търсиха вратите.
Запалиха свойте седем свещи
и към кулите тръгнаха;
и отключиха до триста стаи,
но деня те не видяха…
Идват те при пещерите звучни, —
слизат там тогава —
и пред тях, с златен ключ забравен,
се врата една изправя.
А навън съзират те морето,
в смъртен страх
чукат на вратата — ала, плахи,
да отворят те не смеят…
VIII.
И към двореца иде тя
— полека слънцето възхожда —
и към двореца иде тя;
а бледни дамите стояха
и всички рицари мълчаха.
Но пред вратата тя се спря
— полека слънцето възхожда, —
но пред вратата тя се спря;
царицата тогава идва
и царят бледен я запитва: —
О, де отиваш, де отиваш?
— Пази се, нищо се не вижда. —
О, де отиваш, де отиваш?
Или те някой долу чака? —
Но тя без глас отмина в мрака.
Към чужденката слиза тя
— пази се, нищо се не вижда —
към чужденката слиза тя,
едната другата прегърна,
те нито дума си казаха
и бързо пак се разминаха…
А царят плаче на прага:
— Пази се, нищо се не вижда —
и царят плаче на прага:
а тя върви през тишината
и тихо ронят се листата…
IX.
И ваште лампи тук горят.
— А вън в градината е слънце!
И ваште лампи тук горят, —
аз виждам слънцето да иде,
но отворете ни вратите!
— Загубени са ключовете
и трябва да се чака време,
паднаха долу ключовете,
ще чакаме тук време ний,
ще чакаме тук други дни…
Да, други дни ще ни отворят,
в гората те са в този час,
гори гората покрай нас
о, жар на мъртви листове,
о, жар пред наште прагове…
— Безмощни другите са дни,
но другите се дни боят,
не ще веч дойдат други дни,
че другите дни ще умрат,
и ний —
ний ще умрем в тоз тъмен кът.
X.
Трийсет годин дирих, сестри мои —
де е той!
Трийсет години ходих, сестри мои,
и не седнах за покой…
Трийсет години ходих, сестри мои,
отмалнях;
той навред беше, сестри мои,
нийде аз го не видях…
Тъжен час е вече, сестри мои,
морен час;
вечерта умира, сестри мои,
скръб в душа си нося аз.
Вий сте млади още, сестри мои:
Добър път! —
ето моя посох, сестри мои, —
претърсете пак света…