Пол Верлен
Nevermore
О, спомен, спомен, пак ли възкръсваш? Есента
бе заглушила вредом на птици песента,
но слънцето пламтеше с печална красота
над лесовете жълти с окапващи листа.
Сами, един до друг ний вървехме замечтани,
с коси и мисли волно по вятъра развяни.
Внезапно тя обърна очи от страх наляни
и рече: „Кой е твоят най-хубав ден?“ със странни
златисти, нежни тръпки в неземния си глас.
Една усмивка тиха във отговор неволен —
и предано целувах ръката бяла аз.
— Ах, аромата сладък на първите цветя
и шепотът чаровен, тъй щедър и тъй волен,
на онуй първо „да“ из любимите уста.
Пол Верлен
Effet de Nuit
Нощта. Дъждът. Безцветен небосклон разсечен
от черний силует на стар готичен град —
със своите кули, сам, угаснал там далече.
Поле. Бесилка със обесени — и с жад
рой врани ги кълват и люшкат в мрака черен,
и те танцуват танц — свиреп, неимоверен,
а техните нозе са плячка на чакали.
Нататък из полето храсти и бодли
стърчат настръхнали, като кошмари зли,
пред небесата хаотично потъмнели.
И трима пленници, окъсани и боси —
след тях цял ескадрон улани, през калта —
и копията им, изправени и остри,
блещят под копията мрачни на дъжда.
Пол Верлен
Есенна песен
Цигулките есенни,
болно унесени
в бавен тон,
раняват сърцето ми
с болки неведоми,
болка и стон.
И сам посред слепий ден,
бледен и трепетен,
чувам: бий час —
и чезна сред спомени
глухи, бездомни, и
плача тогаз.
А злобният вятър ме
носи и мята ме
с яростен вой —
далеч в кръговърти, тъй
както и мъртвия
лист, без покой.
Пол Верлен
Сантиментален разговор
През стария парк, заледен и самотен,
две сенки преминаха с шепот сиротен.
Очите им — мъртви, от устните сухи
едвам се дочуват словата им глухи.
Сред стария парк, заледен и самотен,
две сенки въздишаха в спомен сиротен.
— Ти помниш ли нашите радости прежни?
— Защо да си спомням неща безнадеждни?
— Сърце ти за мене тупти ли поне?
и мене ли всявга сънуваш ти? — Не.
— Ахъ! нашето щастие! — помня: всенощно
в целувка притискахме устни! — Възможно.
— Небето прозрачно! надеждата ясна!
— Сразена, под черно небе тя угасна.
Така те вървяха под клоните сухи,
и само нощта чу словата им глухи.
Пол Верлен
Светла нощ
Бялата луна
свети във гората;
с ромон тих листата
тръпнат посред тоя
мир и тишина…
— О, мила моя.
Езерото спи;
нощний вятър стене
в черните върби,
долу във вълните
гладки отразени…
— Час на мечтите…
И велик покой
над сърце низпада
от вис небесата,
дето, пъстър рой,
бдят звезди над нас.
— Прелестен час.
Пол Верлен
Сватбени мечти
И ето — ще дойде тогава блестящ летен ден:
великото слънце, съюзник на моята радост,
във вашия образ, сред свила и светъл сатен,
ще вплита с лъчите си повече прелест и младост;
небето лазурно, подобно висок балдахин,
ще тръпне тържествено в гънки широки и нежни
над наште щастливи чела, побледнели в един
тих зной от блаженство и нетърпеливи копнежи;
и нощ ще припадне, и ведрият лъх на простора
гальовно във вашия сватбен воал ще играй,
и кротко звездите нам ще се усмихват отгоре —
на двамата млади съпрузи — в блаженство без край.
Пол Верлен
Дъжд
Тихо вали над града…
Артур Рембо
Сълзи обливат сърцето,
плаче дъждът над града;
Боже, но мъката дето
разкъсва сърцето!
Тихият шум на дъжда,
там над дървета и къщи:
слушай, сърце на скръбта,
песента на дъжда.
Сълзи обливат — защо ли?
клето сърце що ридай;
що! ни беди, ни неволи?
тази болка — защо ли?
Болка горчива, без край,
болка — защо, за кого ли?
— Ала сърцето я знай,
пълно със болка без край.
Пол Верлен
Зима
Сред унилий блясък
на простор безкраен
белий сняг незнаен
свети като пясък.
Тръпен лъч не пращат
медни небесата.
Сякаш че се ражда
в миг и мре луната.
Дъбове старинни
плуват като сиви
облаци в мъгливи
далнини пустинни.
Тръпен лъч не пращат
медни небесата.
Сякаш че се ражда
в миг и мре луната.
Врани кръвожадни,
и вий, вълци бледни! —
посред вихри ледни
де блуждайте гладни?
Сред унилий блясък
на простор безкраен
белий сняг незнаен
свети като пясък.
Пол Верлен
Green
Вземете плод, треви, цветя и листи;
и ето мойто вярно вам сърце:
то дири ваште погледи лъчисти —
не го разкъсвайте с тез бели две ръце.
Аз ида влажен още от росата,
свеж утрен хлад над челото ми вей:
о, нека морна чака тъй душата —
в нозете ви — часа, за който тя копней.
Над вашта млада гръд глава ще сложа
(целувките ви там безспир звънтят!)
и страстний вихър ще се уталожи,
и кротко аз ще спя над вашта топла гръд.
Пол Верлен
Spleen
Розите бяха тъй ярко червени,
черен в гирлянди висеше бръшляна.
Мила, потрепнеш ли само — у мене
пламват пак всичките зли отчаяния.
Беше тъй нежен и син небосклона,
въздухът тих, тъй зелено морето.
Чакам и в страх се душата ми рони:
дебне жестоко разлъка заклета!
Храсти чемширни със листи лакирани —
морен от тях съм, и морен от степи,
равни, прострени без край, ширини,
морен от всичко — уви! — освен тебе!
Пол Верлен
Рицар Нещастие
Безмълвен, рицарят Нещастие ме срещна, с маска на лице,
и свойто копие заби той в измъченото ми сърце.
Из моето сърце греховно избликна кръв — червен порой,
и върху полските цветя в миг изсъхна в слънчевия зной.
Сред мрак угасна моя поглед, вик страден на уста ми спря
и моето сърце греховно в гърди ми сгърчено умря.
Тогава рицарят Нещастие, без шум като се доближи,
от своя кон отседна бавно и върху мен ръка сложи.
Ръка в желязна ръкавица той в мойта рана впи тогаз,
и заклинание над мене изрече с твърд и страшен глас.
И под желязната и мразна следа на тежката ръка
роди се мигом в мене ново сърце без грях и без тъга.
И, устремен към чистотата на Бога с моите мечти,
едно сърце добро и младо тупти във моите гърди.
Така, замаян, разтреперан, стоях аз и не вярвах сам,
като човек, пред чийто поглед стои сам Бог в лъчи и плам.
След туй добрият рицар стана, на своя кон се пак качи,
и тръгвайки си, от далече към мене той изви очи
и ми извика (още чувам да екне този глас, без край);
„Внимавай! — че така добър съм и благ един път само, знай!“
Пол Верлен
Милите ръце
Милите ръце, тъй малки, бели,
те, които бяха нявга мои,
днес, след толкоз пропасти, завои,
суети и грехове несмели,
след пристанищата, равнините,
и страните прашни и унили:
като в приказка — ръцете мили
ми разтварят пътя на мечтите.
О, ръце през сън, върху душа ми,
знам ли що благоволихте вий да
кажете на таз душа разбита,
посред толкоз крясъци, измами?
Лъже ли ме туй съновидение
на свещено родство на душите,
майчинско участие в бедите,
преданост пространна и стеснена?
Скъпи угризения, забрава
в мъката, и блянове свещени —
о, ръце, ръце благословени,
направете знака, що прощава!
Пол Верлен
Гласове
О, глас на Гордост: мощен бик, сякаш от тръба
Звезди от кръв по златна ризница в борба.
Сред жар и плам блуждаеш, в пожари разярени…
Все пак гласът заглъхва — като глас от тръба.
Глас на Вражда: подморска камбана, задушена
със снежни преспи. Полъх от мраз! Обезцветен
живота — и той бяга безумен, ужасен
далеч от глухата камбана задушена.
Глас на Плътта: див крясък, измъчен, уморен.
Вина се леят. Кътът изглежда тъй блажен.
Очи, възторг! В свирепи парфюми всичко плава
в тях глухо дивий крясък умира уморен.
Гласът на Другий: тъмни далечини. Минават
и отминават сватби. Прегради. Прогърмява
великата арена на всички векове
под тръпната цигулка на сватби, що минават.
Съблазни, жалби, черни въздишки, викове —
шумът им непрестанно бучи и ни зове
да заглушим в сърце си мълчанията честни —
съблазни, жалби, черни въздишки, викове.
Ах, Гласове, умрете, вий смъртни и безвестни,
сентенции, метафори, тиради безполезни,
реториката пищна на грехове без край,
ах, Гласове, умрете, вий смъртни и безвестни!
Не сме ний вече тия, що ваший звук ласкай,
умрете в нас, в мечтите ни кротки, що питай
тайнствената сладост на Словото могъщо,
че ваший звук сърцето ни вече не ласкай!
Умрете сред гласа бий, в молитва, що разгръща
вълните си пред прага на радост вездесъща,
молитвата, държаща везните на съда —
умрете сред гласа, що в молитва се разгръща,
умрете сред ужасния глас на Любовта!
Пол Верлен
Античната душа бе груба
Груба беше и пуста душата
на античния свят — и скръбта
бе за нея сляп гняв на съдбата
и терзание впито в плътта.
Това двойствено чувство предаде
тя чрез свойто Изкуство в лика
на две паметни майки познати
с безпределната своя тъга.
Тук — Троянската стара царица:
синовете й паднаха в бой —
и в скръбта си подобно вълчица
тя надава див, яростен вой.
Край морето тя тича, залива
бясна пяна ревящи уста,
и крещяща, настръхнала, дива,
тя е звяр наранен сред нощта.
И след туй — Ниобея, блудяща,
впила взор в своите мъртви чада:
гневний бог тази мъка й праща —
лей тя сълзи, поройна вода.
И дъхът й пресеква — в несвесен
шемет сгърчена, луда, тя мре:
нелеп мрамор — защо ли донесен,
от кой край, от кое ли море!…
* * *
Християнската скръб е огромна —
също както човешката гръд.
Че тя страда и мисли, и помни,
и спокойно върви в своя път.
Ето — там над Голгота тя плаче,
цяла в горки сълзи — но без вик:
една майка тъй също, обаче —
каква майка! на син тъй велик!
Тя споделя светото Страдание,
чрез което спасен е цял свят,
и смъртта — пред това състрадание
тъй дълбоко — е кротка, без яд.
Чада нейни сме всички тук, сбрани
сред печал и покруса — затуй:
седемте на сърцето й рани —
през тях милост за всички струи.
И когато разкрие небето
в слава своите блестящи врати
всички — с вяра живели в сърцето,
освен спящият в грешни мечти —
в него ден ще възлезнат блажени
към върха на небесний Сион,
на крила от възторг, с песнопения,
ведно с нея към Божия трон.
Пол Верлен
Покаяние
О, Господи, ти ме рани с любов,
и раната ми още все трепери,
о, Господи, ти ме рани с любов.
О, Господи, срази ме твоят гняв,
и ето язвата ми още стене,
о, Господи, срази ме твоят гняв.
О, Господи, познах вся нищета,
и ето твойта слава ме изпълни,
о, Господи, познах вся нищета.
Душа ми в свойто Вино ти облей,
със своя Хляб смеси ми ти живота,
душа ми в свойто Вино ти облей.
Вземи ти мойта непроляна кръв,
и мойта плът за мъки недостойна,
вземи ти мойта непроляна кръв;
и мойто чело зачервено в срам
под твоите свети кървави нозе,
и мойто чело зачервено в срам;
вземи ръце ми, невидели труд,
стори ги жар, стори ги тимиям,
вземи ръце ми, невидели труд;
вземи сърце ми, суетно що бий,
обвий го ти с венеца на Голгота,
вземи сърце ми, суетно що бий;
вземи нозе ми — скитници без път —
и нека те след твойта милост тръгнат,
вземи нозе ми — скитници без път;
вземи гласа ми пуст, лъжовен шум —
той нека бъде глас на покаяние,
вземи гласа ми пуст, лъжовен шум;
вземи очите ми — лъчи без цел —
в молитвен плач те нека да угаснат,
вземи очите ми — лъчи без цел.
Уви, о, Боже благ и милостив,
дълбоката неблагодарност моя,
уви, о, Боже благ и милостив,
о, Боже крепкий, Боже мой святий,
уви! таз черна бездна на греха ми,
о, Боже крепкий, Боже мой святий,
о, Боже мой на радост, щастие, мир,
страха ми и невежеството мое,
о, Боже мой на радост, щастие, мир,
ти знаеш всичко, знаеш всичко ти,
и знаеш също, че съм гол и беден,
ти знаеш всичко, знаеш всичко ти, —
но туй, що имам — давам го на тебе.
Пол Верлен
Гаспар Хаузер пее:
Сирак без дом, но с поглед тих,
дойдох аз нявга, още млад,
при чужди хора в шумний град:
зло никому аз не сторих.
Години двайсет щом стигнах,
любов и скръб узнах тогаз:
жени красиви видях аз —
но аз не бях красив за тях.
Герой не съм аз бил до днес,
но сам в света, без роден край
аз исках в бой да найда край —
ала и в боя бях злочест.
Дойдох ли рано в този свят,
или пък късно аз? уви,
защо? — О, братя, всички вий,
молете се за бедний брат.
Пол Верлен
В затвор
Небото над покрива вън
е тъй синьо, тъй мирно;
Дървото над покрива вън
се люлее неспирно.
Тъй нежно камбанният звън
се разлива в небето.
И птичка ведно с тихий звън
плаче вън на дървото.
О, Боже, животът е там
тъй небрежно спокоен.
Шумът от града долу там
тръпне тих и нестроен.
— Що сторил си, бледен и сам,
та днес плачеш в нерадост?
Що сторил си, бледен и сам,
ти със своята младост?
Пол Верлен
Зимна вечер
Гласът на рога към леса страдай
във болка — би казал осиротяла,
която спира пред върха, замряла
на вятъра в разкъсания лай.
Душата на вълка в тоз глас ридай
под слънцето на залез догоряло
сред немощ — би казал невинно-бяла,
която упоява с чар без край.
За да усили тази скръб нерада,
снегът като саван разкъсан пада
през вечерния сумрак окървавен.
И сякаш че въздиша кротка есен:
тъй нежен и тъй сладостно-унесен
е целият пейзаж смирен и бавен.
Пол Верлен
Ars poetique
В стиха музика ти преди всичко вложи!
И затуй — предпочитай неравните стъпки,
меки — както случайни през въздуха тръпки,
и без тежест, — без важност, която тежи.
Нито своите думи избирай пък ти,
в техний шепот с вражда или обич унесен:
няма нищо по-сладко от сивата песен,
дето смътното с точното сляно трепти:
както хубави, кротки очи зад воал,
както знойният ден, който тръпне по пладне,
както в есенна нощ, избледняла и хладна,
небеса със звезди от лазурен кристал.
Че ний дириме само Нюанса — о, да:
не боята — единствено само нюанса!
Ах! нюанса: той сплита в прекрасни каданси
звук на флейта с тръба и мечтата с мечта.
Остроумие, Смях, Духовитост — от тях
бягай като от смърт, от тях нищо не чакай;
от смях простият само се вий и разплаква; —
туй е чесън потребен за грубий стомах.
Улови Красноречието за врата —
и смажи го без страх! А звънливата Рима —
обуздай я: тогаз стихът сила ще има —
инак той би приличал на сладка вода.
О, как Римата мами, и лъже дори!…
Кое глухо дете и кой негър безумен,
в празнодумния шум и в играчките влюбен
изкова таз дрънкалка за десет пари!
Затуй: Музика! музика само — помни!
Твоят стих да лети, пълен с трепетна пролет,
да унася душата в стремителен полет —
но към друго небе и към други страни.
Твоят стих да трепти като волна вълна,
както утрен зефир, сред простора безбрежен
от треви и цветя, вее тих и небрежен…
А пък всичко останало е: — книжнина.
Пол Верлен
Томление
Аз съм Империята в края на своя декаданс.
Тя гледа: варварите бели и снажни приближават,
а нежни акростихи поетите й съчиняват
със стил от пищно злато и слънчев шемет изтъкан.
Сама душа — и дух, без жалост, в томление скован.
Далеч там нейде, казват, битки свирепи прогърмяват.
О, да не можеш — немощен, с желания що доизтляват —
о, да не искаш да разцъфнеш сред тоз живот без блян!
О, да не искаш, да не можеш тъй да умреш поне!
Ах, всичко е допито! — Мила, смехът ти потъмня —
Ах, всичко е допито! Всичко изядено!… И толкоз!
И само — мадригал безсмислен със вино измърсен
и само — раб безочлив, който изпъжда те без свян
и само — скука безпределна и тягостна до болка!
Пол Верлен
Притчи
Благословен бъди, о, Боже, че ме направи християнин
в тези дни на слепота духовна и яростна вражда:
но дай ми сила, дай смелост и ведра чистота,
та всявга верен като куче пред тебе да остана;
да съм обреченото агне, що следва непрестанно
след майка си, далеч от горест, заблуда и беда
готово, подир свойта вълна, да си даде кръвта
зарад учителя, когато уречен час настане;
и риба, за да бъда Сину емблема и печат;
и тъмното осле, с което той влезе в Божи град;
и — в мойта тленна плът — свините, що тласнал би в морето.
Защото — по-добри от всички мъже или жени —
сред този век на бунт и двойност, животните едни
дълга си скромно изпълняват със простота в сърцето.
Пол Верлен
Краят
… Защото много страдах аз!
Подгонен злобно, гонен с бяс,
подобно вълк в леса, — и все тъй
безспирно хапан, без покой,
без подслон — посред дивий вой
на глутница от люти псета.
Омраза, Завист и Пари
ме вред преследват, като три зли
хрътки. И туй продължава
дни, месеци, години!… Ах,
обядвам яд, вечерям страх —
все същата храна корава!
Сред ужаса на род ний лес,
в миг, ето и последний пес —
Смъртта. — Звяр див, свиреп, о, зная!
Наполвин мъртъв — в мен Смъртта
забива нокти, ръфа тя
сърце ми — но не виждам края!…
И в кръв облян, с последен скок,
без мощ — пред хладния поток
аз грохвам. — Вълци мои братя,
поне в мир нека да умра,
и нека моята сестра,
Жената, бъде ми отплата.