Угасна слънцето
Угасна слънцето – и ето
над синьото море припадна здрач студен.
Платна послушни вий, безспир шумете,
ти мрачен океан, вълнувай се под мен!
Аз виждам брегове далечни,
вълшебни брегове на родната земя –
с вълнение и скръб натам се аз стремя,
пиян от спомени сърдечни…
И чувствувам: сълза окото заплени,
душата ми кипи, замира;
познатата мечта крило над мен простира;
отново спомням аз на прежните ни дни
безумната любов, тъй скъпа за сърцето –
на своя светъл блян – помръкналия ден…
Платна послушни вий, безспир шумете,
ти мрачен океан, вълнувай се под мен!
В неверното море лети, носи ме, кораб,
отмеряй своя бряг с вълните, що текат,
но само не натам, в простора,
към моя тъжен роден кът,
де аз познах за първи път
любов и пламъци копнежни,
де трайно музите усмихваха се нежно,
де рано в бури прецъфтя
изгубената моя младост,
де лекокрилата и свидна моя радост
ми измени и в миг предаде на скръбта.
Ловец на нови впечатления,
от вас аз бягах, родни брегове;
от вас, деца, отрасли в наслаждения,
на младост вихрена минутни цветове;
и вас, приятелки на грешни заблуждения,
които всеки миг дарявах без любов
и слава, и покой, и всеки нежен зов,
и вас забравях аз, изменници незнайни,
на златните ми дни довереници тайни,
и вас забравях аз… Но раните в сърцето
остават да тежат на моя дух сломен…
Платна послушни вий, безспир шумете,
ти мрачен океан, вълнувай се под мен!
1820 г.
***
Изгубих своите желания,
разлюбих своята мечта,
страданието ми остана –
плод на сърдечна пустота.
Под бурите на орис черна
извяхна моят цветен май,
живея в самота безмерна
и чакам скръбния си край.
Тъй, поразен от вихър леден,
на зимата под свода чист,
останал в клоните, последен,
трепери неотронен лист.
1821 г.
ЗИМЕН ПЪТ
През мъглите в небесата
трепва бледата луна
и печално над полята
лее свойта светлина.
А по пътя зимен, скучен,
тройката към далнини
отлетява – еднозвучно
нейното звънче звъни.
Нещо родно прозвучава
на коларя в песента:
ту във весела забава,
ту в печал унася тя.
Нийде огън, нито хижа…
Всъде глухота и сняг…
Само стълпове се нижат
и потъват в дим и мрак.
Скучно, Нина… Утре, Нина,
утре ти ще бъдеш с мен,
край пламтящата камина
ще те гледам възхитен.
Звучно щом часът удари
в полунощните тъми –
и изпратим вси другари,
ний ще бъдем пак сами.
Тъжно, Нина… Пътят скучен,
моят стар колар мълчи,
и звънецът еднозвучен
гони лунните лъчи.
1826 г.
Превод: Николай Лилиев