Животът
Да любим ние всичко – възторжено, дълбоко –
да стигнем по-високо от тия, своя ден
които преживяха във полет победен;
реалността свирепа – върховна и жестока –
ликьор червен и крепък безмилостно цеди –
да изгори сърцето, ума – да заблуди.
О, светло, чисто жито – от плевели спасено –
и ясен пламък, който сред хиляди блести,
едничък с верен блясък към блян и висоти!
Да отбелязваш диря в огромната вселена,
по стръмен път – зареян един в далечността,
на свойто чедо имащ за спътник гордостта!
Да следваш свойте цели – уверено, без шум –
с надежда, че ще смогваш да отстраняваш сам
пред себе всяка пречка – с пленителния плам
на свойта мощна воля, на своя ведър ум –
и чувството, че ставаш по-смел и окрилен,
да чувствуваш, че крепне и расне ден по ден!
Да любиш силно себе във другите лица,
които се разпалват сред същите борби
към бъдност, от която долавят се тръби;
да любиш техний разум и техните сърца,
защото те страдаха в безумни, черни дни
от същий кървав ужас, от същите злини.
И в битката човешка да се упиваш смело –
на пристъпи свирепи – неволен, бледен ек –
или пък на звездите златисти – там далек –
да виждаш сам как всички извършват свойто дело
и да посрещаш жадно, с душа опиянена,
законът, който движи безкрайната вселена.
Превод: Николай Лилиев