Емил Верхарн
Пред огнището на спомена
Макар че вече, в тази вечер,
разронва есента
далече
в полята немощни листа;
макар че вече есента,
сред тази вечер, с вихрени ръце
коси
от пламенните рози
последните им цветове — в нощта
натегнали от бледнина.
О, нека заедно със тез цветя
есенний вихър не срази
цветята в нашето сърце, —
но двама ний, пред жаркий плам
на спомена във златното огнище,
но нека двама там,
пред огъня, се свием ний с колене и ръце.
О, против траурните болки в бъдещето скрити
и против времето, що слага край на всеки чар,
и против наший страх, и против нас самите —
о, нека ний се свием там пред пламенната жар
в огнището, разпалено от наший спомен,
Макар че есента,
със своя плащ огромен
от буря, мрак и мраз,
виси
над лесове, ливади и блата —
дано скръбта й не срази
поне спокойната градина вътре в нас,
където в светлина и самота,
звъни на наште мисли равний ход.
Емил Верхарн
Рибарите на кон
Вълни сребристи, кротки светли нощи —
и ето приливът приижда пак;
петимата рибари на коне, все още,
ловят небрежно риба, там край морский бряг.
Сред плахий блясък, плахий тръпен плам
на бледните талази, те минават,
вървят насам, натам —
възседналите черни силуети.
Понякога конете
изнемощели, старите коне, с умора
изправят в миг глави — и съзерцават долу там
простора.
Натегнали се, мрежите влекат,
полека; сред играта на вълните
животните едвам вървят, безшумно,
по шиите увиснали юздите;
ездачът тежко се над тях люлей,
и тъй, с полузатворени очи, и полугласно,
подсвирква или тихо пей.
Минава час, и два, и три —
щастливи или пък нещастни;
и рибата — тя се улавя, или пък се крий…
Но те работят — в зной и в мраз,
безпир; и пак се връщат в своя мирен кът
— един ли само път! —
с кошове празни, в късен час.
Така се старите рибари трудят,
— доволни с нищо, щастливи с малко —
и всякога — в сполука, в злополука,
в неволя и в усилни дни —
все с дървените тежки чизми на живота;
додето един ден те с трясък се разбият —
и тъй смъртта разбудят.
Ала понявга, в летни нощи, кога възйеме се луната,
възседнали конете морни, по дюните се те възкачват,
и откроени появяват се надалеч пред небесата
— натоварени с платна и мрежи —
тогава струва ти се, виждаш огромни нереални
насекоми,
които из безкрайността, през далнините,
завръщат се, след лов и плячка,
към звездите.
Емил Верхарн
Една вечер
Под свод в печали вкаменен —
от черна кост и от метали —
замлъкват млатове, възпели
съня в нощта изобразен, —
замлъкват млатове, сградили
нощта — от блясък и печал —
сред светлина и сред кристал.
Подобно шар от лед изваян,
безкрайно мъртвата луна,
безшумно и без сумрак таен
над чистата й светлина, —
безкрайно мъртвата луна,
по стълбите на Север слиза,
в ковчег от злато, в пищна риза.
Кортежът девствен и безбурен
оглежда своя звезден ход
под лъчезарен воден свод,
зад бряг прозрачен и лазурен, —
оглежда своя девствен ход
към гробници в кръг от мъгли,
в параклис пламнал сред факли.
Под свод в звезди, с лагунни сенки,
начело с траурни факли,
към гробници в кръг от мъгли
отнасят лунните останки.
Емил Верхарн
Човечество
О, вечери, разпяти пред морни кръгозори —
облети в кръв, проливат те кръв в блата проклети,
кръвта на скръб и горест, над блатните умори,
които отразяват терзанията святи
на вечери разпяти пред морни кръгозори.
Иисус е — полски пастир, — той вика с морни взори
стадата светли свои към светли водопои,
но ето — смърт израства в прощалните простори —
Иисусе, в кръв облети са агнетата твои,
и ето там — Голгота пред черни кръгозори.
О, вечери, разпяти над черните Голготи, —
зли горести там плачат, пред кръстовете горе;
нима през бели вери надежда нейде броди? —
И ето, в кръв проливат те своите умори —
тез вечери, разпяти пред черни кръгозори!
Емил Верхарн
С благочестие
А зимна нощ издига в небето свойта чиста чаша.
И аз издигам, ето, сърцето си стъмнено,
о, Господи, към Твойто безмълвие безбрежно —
макар да знам, че всичко е нямо и студено,
че няма плам да сгрее сърцето хладно, грешно;
и аз Те лъжа, зная, но молят Те устата,
ръцете; знам, че ням си и глух, и сляп за всяка
безумна скръб, която ридай дълбоко в мрака,
и знам: сам себе си сънувам вън в нещата; —
— о, Господи! помилуй безумния ми час
и чуй ти мойте вопли сред тишина и мраз!…
А зимна нощ издига в небето свойта чиста чаша.
Емил Верхарн
Песен на луд
Тоз, който нищо не каза,
умря — с задавено сърце —
в часа, когато с трепетни ръце
дванадесетте си удари — и още —
нощта започна в миг да бий
в сърцето на безумните среднощи.
— Увийте го по-скоро в слама вий,
Юмруците вържете и го носете.
Тоз, който нищо не каза,
ми взе сърцето и душата,
и моята коса —
изскубна ми косата,
а после свещи кървави запали
в очите ми окаменели.
— Вържете го, вържете го, мъртвеца,
о, с ярост вий — в саван от слама.
Тоз, който нищо не каза, —
в един широк креват с жена си спеше той,
под мирний покрив свой,
когато аз го хряснах, като звяр,
с един огромен камък по главата.
А зад стената на челото
му моя мозък черен там туптеше;
и ден, и нощ го чувах аз,
как непрестанно ме зовеше —
с един прегракнал, хълцаш глас;
оплакваше се той, че страда,
и че е там, не в мене, — ето пада! —
о, не, — виси той окачен
на гвоздей, нощ и ден, като месо,
на дъното на една черна яма.
Тоз, който нищо не каза, ни с поглед, —
на две сърце му нека разсекат,
и нека той
да си върви в саван от слама.
Жена му пък, за него що ридай,
и, също като псе в нощта,
подир душа му лай —
тя нека млъкне; или нека
да си върви и тя след него,
като слугиня,
или пък по-добре — робиня.
— Вържете вий мъртвеца в слама,
тъй както сухи пръчки в сноп, —
и нека всеки тъпче, нека бий
с крака земята, дето той се скрий.
Аз лудият съм в пустите поля
без край, които вятърът ломи
с големи, с шум размахнати крила,
тъй както мъките всевечни;
луд, който — нека прав, с глава
върху земята, тъй да бъда чак
до бъдните ония времена,
когато пак
ще дойде тук Иисус Христос да съди
душа и дух, тъй както писано е…
И така да бъде.
Емил Верхарн
Звънарят
Като стадо от слепи и зли зверове,
с луда ярост, дълбоко в тъмите вечерни
ураганът реве.
И внезапно, сред сенки неверни,
над черковните покриви черни,
озарена от мълнии, пламна звънарната.
Старият беден звънар, със смутена глава,
разтворил уста и без глас, без слова,
политва:
бие камбаната с тежки ръце
— звън и тревога, и ужас под бесния ритъм
на отчаяно, лудо сърце.
Кулата:
— кръстът над нея ръце ужасени разтваря —
пламенни бичове брулят я;
тя мята далеч към просторите халюцинирани
червената грива — от пламък и жар — на пожара.
Нощни предградия светят страхотно бронзирани.
В миг многолики тълпи
избликват из улици тъмни, вечерни —
ропот и страх там кипи.
Кръв се излива в прозорците черни.
Звънарят, далеч в равнините безкрайни,
праща с камбанния звън своите вопли отчаяни.
Кулата:
расне тя пред кръгозори смутени;
лети, окрилена от блясъци яркочервени,
далеч над води и блата;
керемиди и плочи — крила
от искри и кристал
летят към горите, далеч през нощта;
пламъкът лиже нощта
и околните хижи
изпъкват сред мрака — подпалват се в миг;
с трясък — подобно сподавен, глух вик —
рухва високият купол надолу в горящата паст
— и кръстът над него — надолу в свирепата власт
на горящата паст — тя го лапва и схрусква,
като плячка, за миг.
Бий, звъни и гърми там с отчаяни сили звънарят,
сякаш сам Бог изгаря в пожара.
Кулата
— огънят там, между зидове каменни,
вдълбава се с копия пламенни
и обзема греди, сводове,
дето в злобната негова ярост се люшкат камбаните.
Кукумявките, враните,
литват с безумни, протяжни, без край викове,
блъскат главите си, слепи, без изход, в прозорците,
изгарят си в гибелен полет крилата,
— блудни от ужас, безсилни от луди усилия —
и внезапно, сред бурно завилия
порой на тълпата,
падат мъртви.
Но вижда звънарят; ръце се разтварят — от злато пламтящи —
и грабва пожарът камбаните лудо крещящи.
Кулата:
— сякаш червена, горяща гора,
простряла далеч своите клони сред златна заря;
огънят, див в своите спазми, троши и разкъртва
стълби, прозорци, врати,
дъски, корнизи, греди — и лети
в живи могъщи извиви — о!
как бият камбаните в свойто последно безумие!
Звънарят, достигнал до края на страх и терзание,
звъни и вести свойта смърт със предсмъртния стон на камбаните.
Кулата:
— един още грозен, решителен трясък
— тухли, мазилка, вар, пепел и прах —
я разсече, от горе до долу, на две.
Като крясък
задавен от страх,
секва мигом тревожния звън — не ридай, не зове.
Старинната кула с камбаните
— черна внезапно — виси, сякаш в някакъв сън;
и ето че — свод подир свод — в миг камбаните,
тласкани с трясък и гръм между черните, голите
зидове, рухват надолу.
Под свойта камбана звънарят не трепна дори.
Камбаната яма във влажната пръст му изри
и сама бе ковчегът, що костите немощни скри.
Емил Верхарн
Бунт
Надалеч един град: цял в тревога и бой на камбани;
на гилотината голият нож там сияй:
и обзето от диво желание, мигом сърцето ми литва натам.
Барабаните, глухи на толкова дни
от сподавена ярост и плам,
бият атака във всички глави.
Часовникът там, върху кулата черна,
свети сам през тъмата вечерна,
откроен пред небе от червени звезди…
Залп от стъпки могъщи неспирно кънти
и пожар над стените — стихиен, злорад —
разрошва смутения град.
Излизат из свойто мълчание
всички, които са били с надежда
сред мрака на свойто свято отчаяние.
Кажете що иде и тежко звъни
по пътя на бъдните дни —
тъй спокойно-страхотно?
Гневът на света пълни всички простори,
и юмруци безстрашно се вдигат нагоре —
готови да хванат небесния гръм.
Ето часа — в който всички безродни,
безсънни, безумни от глад, безработни
сграбчват живота със своята воля.
Ето часа — и тревожно камбаната бий…
Удрят приклади по мойта врата:
убивай! убий — все едно!
Ето часа — и тревожно там долу камбаната бий.
Емил Верхарн
Вятърът
Над полята безкрайни сред есенен здрач,
Ето вятърът — злобен тръбач на Ноемврий —
Над полята безкрайни,
— вятър, вятър,
който цял се разкъсва, отчаяно,
и с писъци тежки бий кули мъртвешки,
— вятър, вятър,
ноемврийският яростен вятър.
И фермерските кладенци черни —
с тежки рудани, с въжета железни —
пищят;
и фермерските щерни —
с макари и въжета железни —
пищят и крещят към смъртта
— в скръбта си висящи над бездни.
Вятър летящ над вода и блата,
грабител на мъртви листа от брезите, —
ноемврийският яростен вятър;
гнездата на птици в горите
той убива и гръмко терзай,
и с нокти железни дълбай —
и срива далечната снежна лавина
— с колко ярост! — на древната зима,
— с колко ярост! — вятърът,
ноемврийският яростен вятър.
Зеят разбити врати и стъкла —
вятър, и плач, и мъгла —
ноемврийският яростен вятър! —
над могилата в гробни, отровни треви,
мелница с черни, безумни крила,
от долу на горе — лудо, без страх —
от горе на долу — с внезапен размах
коси вятъра — с немощна злоба, уви! —
мелница черна, раздираща вятъра,
— вятъра, вятъра —
ноемврийският яростен вятър.
А старите хижи тъжовни,
и черковната кула сред тях
мрат сред безпаметен шемет и страх,
старите хижи и техните стрехи гробовни
плачат под вятъра —
ноемврийският яростен вятър.
И черните кръстове в старите гробища
(ръцете на мъртви отвън над земята)
падат внезапно, тъй както отчаяно ято,
падащо, черно, над бездни вечерни
Ноемврийският яростен вятър.
— Вятър —
не сте ли вий срещали вятъра
на кръстопътя на петстотин пътя,
пищящ от студ — гневен и луд,
не сте ли видели вий вятъра,
вятър на плач и печали,
който брули умрели гори и села, —
не сте ли видели
как хвърля той бесен луната в мъгла,
в пропасти бранни на бурни печали —
Над полята безкрайни сред есенний здрач
ето вятърът, с писък и плач,
ето вятърът, злобен тръбач на ноемврий.
Емил Верхарн
Гости
— Отворете ми, хора, вашта врата,
аз чукам навред по врати и прозори:
Отворете ми, аз съм вятърът, хора,
облечен във мъртви листа.
— Влезте, приятелю, влезте, вий, вятър,
ето огнището, огънят свети;
молим, там в къта — седнете, седнете:
влезте при нас вий, приятелю вятър.
— Отворете ми хора, аз съм дъжда,
аз съм вдовицата в жалейна дреха,
диря за свойта умора утеха,
сред черна — от сажди — мъгла през нощта.
— Влезте, вдовице, влезте при нас,
влезте студена и сива.
Процепи много стената открива
пред вас, за да влезете — влезте при нас.
— Посрещнете ме, хора, като ваша любима,
отворете ми: аз съм царицата снежна.
Белият плащ мой се разронва в безбрежност
по пътя на старата зима.
— Влезте, вий снежна, влезте, царице,
с вашите лилийно бели нозе,
бели цветя сейте с бели ръце
над огнището, дето грей сетна искрица.
— Защото — ах, ний сме злочестите хора,
поселени в Север пустинен, студен,
и ний ви обичаме — кажете, от кой още ден? —
гости на нашата скръб и умора.
Емил Верхарн
Есенен час
Твойта скръб е моя, о, последна есен!
Хленч из тъмни бори с вятъра понесен,
златни вред листа, от кръв листа —
върху позлатени мъхове, блата —
Плач на дървесата — моя плач,
моя беден плач развян в света…
Твойта скръб е моя, о, последна есен!
Ярост треперяща, гняв на вихър бесен —
храсти поломени, с вдигнати ръце,
отстрани край пътя — страх гнети сърце —
голи храсти с молещи ръце,
мойте бедни вдигнати ръце…
Твойта скръб е моя, о, последна есен!
Там сърце строшено — прах с калта размесен:
свойта безнадеждност скърца тя без край,
като дървесата криви тя ридай —
Вик из далнините — моя вик,
моя беден вик, що глух блуждай…
Емил Верхарн
Един вечерен час
Сърцето ми? — То паднало е в кладенеца на смъртта.
И върху каменния ръб,
и на живота, и на кладенеца върху каменния ръб —
аз чувам как сърцето ми се бори в кладенеца на смъртта.
— Мълчанието е страхотно —
И там подобно къс от лед,
луната в кладенеца доле
разлива свойта вечна бледност.
Сърцето ми е топка плът,
къс кърваво месо — и там,
на дъното на кладенеца, бий — сърцето ми
върху отломък от луна, пламтяща с
бледен плам.
— Мълчанието и студа;
и сред нощта блудящий ужас
на небеса, препълнени с пътуващи звезди —
В бездънни щерни на смъртта
сърцето ми безумно бий, тупти
— със трескав пулс — върху луната.
Луната със сърцето ми се сля;
луната — лик в искри изюден;
луната — зима в бляскави огледала
върху води на Север и съдба;
луната е твърд блок от лудост;
луната е уста от лед —
и моето сърце гризе —
О, в клещите на ясни полунощи
сърцето ми е стиснато;
и още
с търпение безкрай игли от скреж
продупчват туй сърце, пламтящо в горд копнеж;
и вече
води с цвета на неговия труп
полека, с плясък го завличат
в дълбоки ями там далече…
И знам, в една такава вечер,
луната ще заключи
това сърце, макар да бий в омраза,
подобно камък в шепа празна
— тогава, когато в своя бяс студът,
и сред нощта — блудящий ужас
на небеса с безброй звезди на път
в тоз образ ще изпишат мойта смърт.
Емил Верхарн
Ковачът
Сред пътя, между разорани ниви,
ковача сам,
огромен и масивен,
отколе — вече дълги дни, години —
в дима, в гръма на наковалнята, кове
— тъй странно — посред жар и плам,
със пълна сила, бледни мечове
от търпение без край.
Онез, които обитават крайните квартали,
с юмруци в няма злоба свити —
те са разбрали,
и всеки знай,
защо с такава упоритост
ковача носи своя тежък труд,
без някога, макар за миг
да бъде чут
през зъбите му безполезен вик.
Но другите, чиито лихи
слова кънтят като безсмислен лай
в дълбоки лесове без край —
разпалените, безпокойните
се взират, със презрение или пък състрадание,
в очите му кротки и тихи,
изпълнени с безтрепетно мълчание.
Ковача работи със труд безпределен
през дълъг низ дни и недели.
Той хвърли в жарта
на огнището вси викове на света
и глухата злоба вековна;
във свойто огнище от злато върховно
хвърли той — самовластен и прав —
бунтове, жалби, безумства и гняв,
ропот и крясък,
— за да ги закали и излее във пълния
блъсък
на желязо и мълния.
Чело над огъня там
— чисто от страх и свободно от срам —
навежда той и, озарено, то в миг засиява —
корона от пламъци го увенчава,
— и твърдо, неспирно, с могъщи ръце,
той върти чуковете
блестящи, свободни и пресътворяващи,
и надуват се мускули — да завоюват
светата победа,
що отколе бленува
трептящото в пламък сърце.
Той изброи несметните злини;
суетните съвети за по-щастливи дни;
слепците в себе си — водачи през нездрави мостове
славата в злъч закоравели на сонм лъжеапостоли;
и правдата, заплетена във текстове без смисъл;
и ужаса, забиващ рог във челото на всяка мисъл;
гигантските ръце от порив, еднакво в труд заети
и в тишината на полето, и в треската на градовете,
и селото, разсечено от сянката зловеща
на черната черковна кула, като коса мъртвешка;
бедняците, потиснати от своите бедни хижи,
почти сломени до просия, изсмукани от глад и грижи;
мизерията, у която не трепва глас на угризение —
но само здраво стиска меча, приготвен да почервенее;
живота — с право за подем към светли небосклони,
но свързан в стегнатите възли на сплетени закони;
възторга на мъжа, във нежност трепетна прелял,
но смачкан в гибелните нокти на слепия морал;
зелената отрова вляна във чистата вода
на извора елмазен, дето се къпе съвестта;
и после — въпреки безбройни клетви, обещания
пред тез, които застрашават със своя вик за свобода —
уви! все същото нещастие, все същите страдания.
В часа на делото — що значат
съюзи, словеса и речи?
— напразно… И от дълги дни ковачът
не казва нищо вече.
Непреломим във свойта упоритост,
той знай: победа или гибел;
и стиснал яростно зъбите
на волята си, ни за миг
не ще изпусне подъл вик;
защото туй, що той желай,
желай до край —
и с волята си би прегризал
дори и диамант — и би заминал
на нощите в бездънната пустиня,
за да сломи законите, които движат световете.
Когато покрай себе си той чува плачовете
на сърца безбройни
— не като неговото твърди и спокойни —
той знай с увереност, че таз огромна ярост,
тез милионни отчаяния — с едничка вера: любовта —
не могат, в ден и час уречен, под нова правда за света,
да не повърнат времената назад от днешната им старост,
и тях самите да обърне вседвижещия златен лост
към нови светли хоризонти — през нов и светъл мост.
Трябва само — сред мрака на бъдни затмения —
да се дебне часа на великото освобождение.
За да чуем звънът му, когато забие
— буен тропот на стъпки в галоп
иска стихнат разпалени жестове, ропот,
суетен шум за знамена и речи на громки витии;
по-малко спорове, повече слух.
Тез, които мълчат — те ще чуят часът:
без небесно знамение на Святий Дух,
без божествен посланик, изпратен при нас.
Тълпата, развихрена в ярост и бяс
— безумната сляпа стихия, която,
гигантски възправена, движи съдбата —
с неумолими ръце ще изтръгне
новия свят из въртежа на басните
минути на ужас и кръв ще прехвръкнат,
и ще разцъфне, могъщ, и прекрасен,
блажения ред: на живота най-чистата сърцевина.
Ковача не отстъпва настрана
от свойта вяра, той не знай съмнение и страх —
и вижда бъдещите времена
пред себе си, и в тях
човечеството — мирно, хармонично:
човека за човека — не вече блуден вълк,
всесилен в своята свирепост безгранична;
великата любов — благоволение и дълг —
ще влее кротка радост у всички безразлично;
в една блестяща жарка вечер на пурпурна разплата
ще бъдат разкървавени толумите, надути с злато;
палати, банки и кантори ще изчезнат от света;
ще бъде всичко просто, ясно, щом се убие гордостта,
и щом човека се откаже от досегашната лъжа,
че би обезсмъртил, чрез хищен ламтеж, и своята душа
и отдаде на всички своя живот, тъй кратък и случаен;
слова, за всички книги нечути и незнайни,
ще разведрят това, което днес е заплетено и тъмно;
и слабия със нова вяра посред живота ще осъмне,
и ще обикне свойта участ — и може би тогаз
ще видим туй, що Бог е бил отколе преди нас.
С блясъка на тази ясна вяра
що възгаря там,
отколе, с пурпурни лъчи
пред неговите остро втренчени очи,
сред пътя, между разорани ниви,
ковача сам,
огромен и масивен —
сякаш работи звънката стомана
на твърдите души — кове
без край, със пълна сила, остри мечове
от търпение и от мълчание.